7.22.2009

ЗА КАКВО МУ Е НА ЕДИН МЪЖ ДА ПРАВИ КАКВОТО И ДА БИЛО В ЖИВОТА СИ, АКО НЯМА ЕДНА ХУБАВА ЖЕНА ДО НЕГО, КОЯТО ДА МУ КАЖЕ: „БРАВО, СТРАШЕН СИ!”?


...едно интервю с големия Джоко Росич






Снимал си се в над 110 филма. Какво е усещането да си обичан от няколко поколения българи?

Ако трябва да бъда безкрайно искрен и честен, тази известност и всеобщо внимание не е търсен ефект и не ми прави впечатление. Странно е. Аз съм икономист по образование, след това 17 години съм работил в радиото като журналист, влязах в актьорската професия като пишещ човек, не съм търсил слава и известност. Това с киното започна случайно и не съм и предполагал, че ще се превърне в професия.

Надделява ли сръбската жилка в теб, лесно ли ти кипва кръвта?

Не е жилка, аз съм сърбин. Аз съм роден в Сърбия, в много хубав град - Крупан. Затова обичам Етрополе и етрополския край, защото е копие на мойто родно място. Българският и сръбският народ сме си много близки и същевременно сме диаметрално противоположни. След толкова години в България, доста съм се променил. Все спорим с моя брат, той просто не може да ме разбере. То е нормално, ако един българин живее дълги години в Сърбия, няма да прилича на тукашните българи. Баща ми почина твърде млад - на 37 години, във Втората световна война. Аз го обичах много и до ден днешен ми липсва. Много съм искал да приличам на него и ако съм станал такъв, какъвто съм, то е защото съм се стемял да бъда като него. Беше грамаден мъж и всяка неделя ни водеше с брат ми на църква. Ръката му беше голяма и можехме да го хванем само за два пръста, от едната страна аз, а брат ми от другата. Това е велико нещо, покрай татко си да повярваш в бога, да те научи да се кръстиш, да палиш свещ, та цял живот като палиш свещ да знаеш, че е нещо свято и велико... Сега няма такива работи, което е много жалко.

Някъде четох, че много харесваш циганите. Това заради техния свободолюбив дух ли е?

Трудно ми е да ти го обясня. Това човек го усеща с кожата си, не го мисли. Аз например, много обичам да гледам всякакъв спорт по телевизията. Ако искаш ми вярвай, но още в първите 6-7 минути определям за кой отбор съм и се радвам ако спечели и страдам ако загуби. Не познавам отборите, но определям кого харесвам по усет. Роден съм в началото на миналия век, тогава не е имало отпуска по майчинство и мама е трябвало да се върне на работа в училище на 40-ия ден след раждането ми. Някой е трябвало да ме гледа и да ме храни докато тя е на работа. Имаше една циганка, Фатима се казваше, която идваше да помага в къщи. И тя родила наскоро. Като идвала в къщи да чисти, носела и нейното пеленаче и като кърмела него, кърмела и мен. В този смисъл една от млечните ми майки е била циганка. От опит мога да ти кажа, че циганите по света са много различни. Имат нещо общо в езика, но иначе са много различни. Онези, от моето родно градче, бяха музиканти и свирачи. Без тях не ставаше купон и запиване. Беше едно трошене на чаши и чинии, страшна работа. Навсякъде по джамбурета бяха като фон. Къщите им безкрайно чисти, уютни, хоро се играеше всяка вечер в циганска махала. Когато у мен се е зародило това отношение, то се е зародило в определен момент, към определен сорт цигани и така остана нещо като общо отношение, но не е безпочвено и не е просто ей така. Само едно ще ти кажа - човек откъдето и да е, ако господ е решил да го прави велик - той си е велик.

Според теб, промени ли се ценностната система на хората? В днешно време повече ли се пестят, емоционално и във взаимоотношенията помежду си?

Промени се, разбира се! Не може времето да се промени, средствата да се променят, пътната настилка да се промени, каналите за информация да се променят, всичко около теб да се променя, а ти да си останеш същия, не става. Понеже съм живял и в друго време, ми е жал за нещата, които не съществуват вече. Един велик сръбски аниматор е казал, че човек трябва първо да стъпи на пета, а после на пръсти. Това е като закон божи. Жал ми е, че нашите деца от бебета стъпват на пръсти и стават „електронни”, че не знаят как мирише земята. Като е влажна мирише по един начин, а като е замръзнала - по друг. Ние знаехме това, защото играехме на топчета, за да я усетиш трябва да клекнеш ниско. Сега децата са презадоволени, но са лишени от малките неща, които правят един детски свят, свят на приказки, който като се прескочи ти липсва през целия живот. Не ме разбирай погрешно, аз не съм против съвременните технологии, знам че това е неизбежно. Вече не може да се живее без Google, но и само с Google - не става. В един от моите филми имаше една фраза - „Да бъдем толкова добри, колкото можем, не повече...”. Онова, което е направило човека човек е доброто, а не злото. Ако има от всекиго по малко добрина, нещата стават.

Имало ли е нещо, което те е зареждало през годините с ентусиазъм и желание за нови неща, нови приключения?

Аз мисля, че човек се ражда с това, то е даденост. Аз затова казвам, че никога нищо не съм планирал и към нищо не съм се стремял. Никога не съм тичал подир жена, никога не съм свалял жена, около мен винаги е имало. Правил съм това, с което съм се сблъсквал, то просто е идвало.

Зареждащото устройство еднакво ли е за всички?


Не е еднакво, то е поредица от механизми, различни жици и релета. Какво е имал татко, мама, дядо, от къде си, с кого си живял, от кого си крал. Животът е кражба, крадеш непрекъснато. Крадеш от колеги, крадеш от приятели, от родителите си, в най-хубавия смисъл.

Казваш, че около теб винаги е имало жени, това било ли ти е допълнителен стимул?

Ще ти цитирам една фраза - „Всичко което съм направил в живота си е било, за да се харесам на някоя жена”. Да ти кажа честно, то си е така, само че не всички си го признават. За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една хубава жена до него, която да му каже – Браво, страшен си!

Винаги ли си правил това, което ти харесва?

Знаеш ли, Чърчил е казал, че тайната на живота не е в това, което работиш и обичаш, а да обикнеш това, което работиш и това, което имаш. Когато на един футболен треньор му казали, че неговият отбор е спечелил мача, защото е имал късмет, той отвърнал – вярно е, че имахме късмет, но ние бяхме готови за този късмет. Това е важното, трябва да си взел от мама и татко, да си учил, да си се образовал. Аз съм акумулирал много енергия през годините.

Съжаляваш ли за нещо пропуснато?

Сигурно, за много неща съжалявам, особено в професията. Ако бях онзи, който не съм, ако можех да планирам, ако можех да мисля за това, какво бих могъл сега да направя, ако така са сложени нещата, а не иначе, можех да направя страшно много повече неща, може би. За това съжалявам. Могъл съм да направя много повече неща. Но пък нямаше да съм аз (смее се).

Хората, като че ли се откъснаха от стойностното кино, затвориха се пред телевизорите, пред реалитата?

Това е неизбежно, но това няма да продължи дълго. Аз съм убеден, че човечеството един ден ще преяде и ще започне да повръща. Ще ти разкажа какво ми се случи наскоро. Счупих си очилата и докато чаках да ги поправят влязох в едно кафене. Там седяха трима старци загледани нанякъде и момичето на кафе машината гледаше в същата посока, поглеждам и аз натам - дават сериал. Поръчах си кафе, а тя ми го направи опипом, не ме погледна дори когато ми подаваше чашата, през цялото време се беше вперила в телевизора. Аз не знам кой сериал гледаха, но реших да я опитам – „Ожениха ли се?”, а тя ми отговори – „Да, ожениха се, но Гилермо още не знае”. Каквото и да бях попитал, тя щеше да има отговор. Това е абсурдно и не може да трае вечно. Сещам се сега за филма „Танцуващия с вълци” - такива страхотни пеизажи има в този филм, че аз съм плакал като дете. Ако не те докосне един филм, за какво да го гледаш? То е като да гледаш мач по телевизията. Един гол ще го видиш от всякакъв ъгъл, но ако си на стадиона на 20-та минута започва да мирише на изгазена трева... това е хубавото на живия мач, ееее... страшно усещане! Но, ако попиташ повечето от хората на стадиона, ще разбереш, че никой не е забелязал как мирише тревата...Няма начин това да е вечно. Няма начин целият живот да е супермаркет. В един момент хората ще преядат и ще кажат – стига!

От всички филми, в които си се снимал, имаш ли си някой особено любим?

Имам, разбира се. Филмът се казва „Под краката им свири вятърът”. Бях заснел преди това около 40 филма, но още не бях сигурен, че трябва да се занимавам с кино. Още ми седеше редакцията в главата. Докато се снимах в „Под краката им свири вятърът” за първи път усетих, че тази работа ми се подчинява. Това беше първият филм, който усетих, че „яздя” така, както си яздя коня и, че накъдето го карам там води. За първи път усетих, че аз го мога това нещо. Усетих, че не просто нещо ми се случва, а аз го правя да се случва. Затова имам специално отношение към този филм.

В повечето филми, в които си се снимал си на кон, даже често те наричат „легендарният каубой”. Силна ли е връзката с конете и трудно ли се общува с тях?

Може да ти е странно, но аз съм живял повече от 30 години с коне. Хората си мислят, че те са верни животни, предани, че обичат човека, че са благородни. Това са пълни глупости, така е само на кино, няма нищо вярно в това. Конят е най-страхливото животно на света, страхът е този, който го ръководи. Има връзка с коня, но тя е трудна, не е само да му дадеш захар и да си кажеш - той ме обича. Обича те друг път, конят обича- захар. Никога не съм давал на коня си захар, защото знам, че това го убива. Имал съм много коне, но с единия от тях съм се снимал повече от 15 години. Казваше се Цайс. Беше червен, с една огромна грива и опашка до земята. Цайс беше играл в повече филми и от най-известните актьори. Като яздехме в колона, той никога не разрешаваше на друг кон да води, ще отиде да хапе, да рита, но той трябваше да води. Страшен кон. Цайс умря през 1989 година. Беше ми много тежко. Не бях писал много години, но му бях обещал, че ако умре ще напиша нещо за него... и написах един материал, който се казваше „Реквием за жребеца Цайс”. Може да го считаш за нескромно, но стана страхотен материал. Имах една кобила преди Цайс, тя беше чиста порода и когато ми я водеха сутрин преди да започнем да работим, аз я прегръщах през шията и й говорех в ухото: „Да знаеш колко си готина... „ и в този дух й говорех, говорех, а тя започваше цялата да се тресе. Много я обичах, и Цайс също. Много е вълнуващ животът с конете, но не в смисълът, който е наложен от киното, защото просто това не е вярно. Толкова травми имам след 30 години езда, няма да повярваш. Но, има един закон божи – като паднеш от коня, трябва веднага да го яхнеш пак, иначе може да се откажеш от ездата завинаги.

Понеже си уестърн актьор, според теб какво прави един филм уестърн?

Расов кон, хубава жена и елитно оръжие (смее се).

В България няма кино школа, учи се театрално майсторство, това пречи ли на младите актьори когато се снимат във филми?

Сигурно пречи, защото киното и театърът са два занаята, които нямат нищо общо помежду си. Има актьори, които могат и едното и другото, но са много малко. Аз карам кола и яздя кон, но това не значи, че колата и конят са едно и също нещо. Спомням си в един филм, стигаме до кадър, в който един от актьорите, младо момче, го застрелват и трябва да умре. Ами той не знае как да умре, защото никой не му е показвал. Аз винаги съм казвал, че човек за да играе в киното трябва да знае 77 трика. Аз ги знам. Не съм се родил научен, „крал” съм занаят от кого ли не. Трябва да крадеш, в добрия смисъл на думата, и да трупаш в някой джоб, та като ти потрябва да можеш да го извадиш. Е, трябва и да ти идва отвътре. Както казва Тарковски – Цар не се играе, или си цар или не си. Няма академия в света, която да те научи как се сяда царствено(смее се).

Снимал си се и в рекламни клипове.

Да, даже имам награда Икар от съюза на артистите за рекламата на ловешката ракия.

Правенето на кино е изкуство, а правенето на реклами изкуство ли е?

Зависи кой как го разбира, за мен е изкуство. Когато се снимах за ловешката ракия, съм се снимал така, все едно е за филм. За мен няма разлика. Трябва да се подхожда професионално. Честно казано в малко реклами съм се снимал.

Какво е мнението ти за рекламите, които се излъчват в момента по нашата телевизията?

Има хубави, има доста добри находки, има и лоши, разбира се. Дядо Маркс е казал, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. В България не се снимат чак толкова много реклами, че да достигнем до небивали качествените изменения. Бих го сравнил с киното. Ние бяхме единствените, които в продължение на три години не направихме нито един български филм. Това е катастрофа. Унгария в най-лошите времена беше намалила бройката до 11 филма годишно, а ние нито един. След това направихме три за една година и всички гракнаха, че не стрували. Те какво очакват, три филма – три шедьовъра ли да станат? Не става така! Американците правят по 300 филма годишно и от тях един или два ти спират дъха и утрепват света. Всичко останало е количествено натрупване, за да се появят тези два наистина невероятни. С рекламните крипове е по същия начин. При това количество реклами, които се правят в България, ако има две страхотни, значи всичко е наред.

От рекламите, които си гледал по телевизията, има ли някоя, която много да ти е харесала?

Да, преди години имаше един клип с едно малко детенце, което беше облечено в голям пуловер, на татко пуловера. Много ми допадаше.

Известен си с това, че отказваш да се снимаш в някой филми. Кои са най-честите причини, поради които си отказвал да се снимаш?

Не може да се обобщи. Винаги съм отказвал, когато са ме канили в комедия, въпреки че като разказвам вицове всички падат от смях. Бих могъл да се снимам в комедия, в която актьорите играят сериозно, а публиката се смее, защото ситуацията е смешна. Освен това отказвам на всички тези чужди режисьори, дето идват тука да снимат филм и те искат за един ден или за една реплика. Когато идваха италианците да снимат филма Спартак, режисьорът ме покани, даде ми едно листче с една реплика и ми каза, че искал да започне филма с моето участие и с тази една реплика. Аз отказах, разбира се. Той взе да ми обяснява, че в киното нямало големи и малки роли. Аз го попитах, ако е в Италия ще предложи ли такова нещо на Франко Неро. Той каза – не! Е, аз не съм Франко Неро, нито Робърт Дениро, но в България съм Джоко Росич и отказвам да се снимам в подобно нещо. Ако има роля да, иначе да ме прощоват.

Снимал си се в толкова много филми, а не си ли се изкушавал да застанеш зад камерата и ти да снимаш филм?

Изсушавал съм се, разбира се и знам, че мога. Но сега това е страшно сложно. Аз не мога да се занимавам с пари. В днешни дни, човек за да е режисьор на филм, трябва да е и мениджър и финансист. Аз знам, че това го не мога. Ако трябва аз да се занимавам с пари, след първата седмица или ще фалирам или ще вляза в затвора. Не защото съм мошеник, а защото не разбирам от това.

Кое кино харесваш повече – европейското или американското?

Разбира се, че европейското! Европейското кино е изкуство и в него има дух и аромат, каквито липсват в американското. Американското кино е индустрия, то е стерилно. Ако ми позволиш ще направя едно сравнение, за да ме разбереш - американското кино е един страхотен ресторант, но европейското кино е черква.


SIGNCAFE
интервю: Таня Петкова
фотография: Ивайло Станев/CreativeHall